Самотата на върха

Има един въпрос, който лидерите почти никога не чуват.

Чуват „какво правим сега?", „кога?", „колко?", „ти как би решил?", десетки пъти на ден. От екипа, от клиентите, от партньорите, понякога и от вкъщи, но рядко някой ги пита: „А ти как си?"

Наскоро седях срещу собственик на компания, която е градил почти двайсет години. Отвън - образцова история: растеж, хора, които разчитат на него, решения, които се оказват правилни. Говорихме за стратегия, за следващата година, за екипа. И някъде по средата той спря, погледна през прозореца и каза тихо: „Знаеш ли кое е най-трудното? Няма с кого да говоря за това. Не мога да покажа колебание пред хората си, не мога да го споделя с партньорите, а не искам да нося този товар удома."

Колко пъти съм чувала това изречение, с различни думи, от различни хора. И колко добре го познавам от собствените си години в среди с високо напрежение, когато трябваше аз да съм тази, която знае, дори когато не знаех.

Самотата на лидера не идва от това, че е сам. Около него винаги има много хора. Тя идва от това, че ролята бавно започва да говори вместо него. Свикваш да бъдеш опората, решаващият, човекът с отговора. И в един момент забелязваш, че знаеш много добре какво се очаква от теб, а все по-трудно различаваш какво искаш ти.

Това не е само лично впечатление. В проучване на RHR International, проведено сред изпълнителни директори, половината признават, че изпитват самота в ролята си, а 61% от тях казват, че тя пречи на работата им.

Има нещо, което виждам отново и отново при лидерите, с които работя. Те се доверяват на интуицията си и вземат решения уверено - това е силата, която ги е довела дотук. А най-трудно им е друго: да останат в тишина със себе си, без да посегнат към телефона, към следващата задача, към следващата цел. Защото в тишината идват въпросите, за които няма време в календара. „Това още ли е моето?" „За кого всъщност го правя?" „Какво ще остане от мен, когато ролята свърши?"

Особено силно се усеща след голям успех. Когато върхът, към който си вървял години, най-сетне е изкачен, се оказва, че оттам не се вижда следващият. Отвън всички те поздравяват. Отвътре има празнина, за която е неудобно да говориш, защото „какво ти липсва?".

Ако докато четете, нещо във вас се е свило, нека го кажа направо. Не ви изморява работата. Изморява ви това да бъдете силни пред всички и истински пред никого. Да вземате решенията сами, да се усмихвате на срещите, а после да седите още десет минути в колата пред дома си, защото там поне никой не чака отговор от вас. Това не е слабост и не е криза. Това е знак, че ролята е станала по-голяма от човека, който я носи. Не е нужно да чакате нещо да се пречупи, за да спрете. Не сте сами в това, защото има път обратно към същността ви.

Точно тук Икигай помага по много тих начин. Не с още една стратегия, а с връщане към четирите въпроса, които ролята е заглушила: какво обичате, в какво сте наистина силни, от какво има нужда светът около вас и кое може да ви изхранва, без да изяжда същността ви. Когато отговорите са ваши, а не на ролята, самотата не изчезва магически, но престава да бъде затвор. Става пространство, в което отново чувате собствения си глас.

Затова работя с лидери лично - без екип, без публика, без нуждата да изглеждате силни. Две лични сесии по 90 минути, в които подреждаме Вашата посока, а не тази на компанията.