Тук съм, но ме няма.

Помня добре това усещане - макар вече да не живея в онзи свят.

Години наред седях на срещи и кимах в точните моменти. Отговарях, когато трябва. Усмихвах се, където е уместно. Дори имах подготвен корпоративен смях.

Някъде между първата и петата минута забелязвах нещо тихо и малко срамно: тялото ми беше в стаята, а мен самата ме нямаше. Бях вече в следобеда. В имейла, който чакаше. Във вечерята, която трябва да приготвя. В тревога, чийто произход дори не помнех. Присъствах. Но не бях там.

Днес вече не работя в такава среда. Преди години съзнателно излязох от нея и промених посоката на живота си. Но я познавам отвътре, защото дълго бях част от нея. И точно затова мога да говоря за нея без осъждане: не като страничен наблюдател, а като човек, който сам е живял така.

Наричам това автопилот. Вие сигурно го наричате по друг начин - навик, ефективност, „просто съм зает", но същината е една: тялото продължава напред, докато самите ние сме се отдалечили някъде тихичко, без да усетим кога.

Най-подмолното при автопилота е, че отвън изглежда като успех.

Изпълняваме задачите. Отговаряме на съобщенията. Довеждаме децата навреме. Никой не забелязва разликата между човек, който е тук, и човек, който просто изпълнява ролята на „тук".

Аз самата живях с този автопилот години - и то още от дете. На 12 години поех грижа за по-малката си сестра, защото животът не попита дали съм готова, а просто ми възложи ролята. Научих се да функционирам, преди да се науча да усещам. По-късно ме изключиха от математическата гимназия - провал, който тогава ми се стори краят на света - оказа се, че не беше. Последваха бакалавърска степен, магистратура, MBA, Харвард. Път, който отвън прилича на права линия към успеха, а отвътре беше нещо съвсем различно: серия от завои, в които често бягах напред, без да питам себе си дали изобщо искам да стигна там.

Функционирах отлично и бях на автопилот с години. Днес - вече не.

Затова знам колко измамно спокоен изглежда отвън човек, който отвътре просто трябва да издържи деня.

Данните потвърждават, че не сме малцина. Според последното проучване на Gallup „State of the Global Workplace" само около 13% от хората в Европа са истински ангажирани в работата си. Останалите - по-голямата част от нас - сме някъде в междинното пространство между присъствие и отсъствие. Тук сме, но ни няма.

Сред мениджърите картината е дори по-тревожна: 71% съобщават за прегаряне, показва проучване на Capterra от 2024 година. Хората, от които се очаква да водят други хора, първи губят връзка със себе си.

А автопилотът не е безобиден навик, който изчезва, когато си починем през уикенда. Той е начин на живот, който с времето оставя следа - и то не метафорична. Мащабното японско изследване Ohsaki (Sone и екип, 2008), проследило над 43 000 души, установява, че хората с ясно усещане за Икигай - за смисъл в ежедневието си - имат по-нисък риск от смъртност в следващите години. А изследване на Boyle и екип, публикувано в Archives of General Psychiatry през 2010 г., свързва усещането за смисъл в живота с по-нисък риск от деменция. Смисълът не е приятен бонус върху живота. Той е част от това, което ни задържа живи в него - истински живи, не просто функциониращи.

Затова, когато казвам „автопилот", не говоря за нещо дребно, което трябва леко да коригираме. Говоря за посоката, в която върви целият ни живот, докато не спрем да попитаме: аз тук ли съм наистина?

Не пиша това, за да Ви накарам да се почувствате зле, понеже сте изморени.

Пиша го, защото забелязах - при себе си, а после и при толкова много хора около мен - че връщането започва с нещо съвсем малко. Не с голяма житейска промяна, а с един момент на присъствие в средата на автоматичния ден. С една пауза, в която казваме: Спри. Тук съм. Наистина.

Не всеки ден можем да живеем напълно присъстващо, но можем да забележим кога сме на автопилот. Забелязването само по себе си е първата крачка към завръщането. Знам го, защото сама извървях този път - от издържане към живеене.