„Ще започна от Нова година." За цената на чакането.

Има едно изречение, което чувам почти всяка есен. Казват го умни, способни, успели хора. Казват го спокойно, почти с облекчение:

„Ще започна от Нова година."

Ще сменя посоката от Нова година. Ще си обърна внимание от Нова година. Ще реша какво наистина искам, от Нова година.

И ги разбирам. Есента е натоварена, годината „вече почти е минала", а новото начало изглежда по-чисто, когато идва с нова цифра. Но колкото повече години работя с хора, толкова по-ясно виждам едно нещо. Новата година рядко идва такава, каквато я чакаме. Идва със същата умора, същите задачи и същото „още малко".

Не е липса на воля. Така сме устроени.

Още през 1988 г. икономистите Уилям Самуелсън и Ричард Зекхаузер описват т.нар. „отклонение към статуквото". Това е склонността ни да оставаме там, където сме, дори когато друг избор би ни служил по-добре. Познатото ни се струва безопасно просто защото е познато. Промяната носи несигурност, а бездействието ни дава илюзията, че нищо не губим.

Но губим. Само че загубата е тиха и се трупа бавно.

За какво съжаляваме наистина

Психолозите Томас Гилович и Виктория Медвек изследват едно от най-човешките чувства, съжалението и откриват нещо, което ме спира всеки път, когато го препрочитам.

В краткосрочен план съжаляваме повече за нещата, които сме направили, но погледнато назад, през годините, съжаляваме много повече за онова, което не сме направили. За разговора, който отложихме. За посоката, която не посмяхме да проверим. За годините, прекарани в изчакване „до Нова година".

Действието, дори неуспешно, ни оставя урок. Бездействието ни оставя въпрос, на който никога не отговаряме.

Какво става, когато все пак прекрачим отлагането

Икономистът Стивън Левит от Чикагския университет прави смел експеримент. Хора, които се колебаят пред голямо решение, например дали да напуснат работа или да сменят нещо съществено, хвърлят онлайн монета. Тя им казва „направи го" или „остани".

Тези, на които монетата каже да направят промяната, по-често я правят и шест месеца по-късно са по-щастливи от онези, които са останали на мястото си.

Не защото промяната е била гарантирано правилна, а защото човек, който дълго е стоял на прага, обикновено отдавна знае отговора. Липсва му само разрешение.

Утре е 1 октомври

Има и добра новина. Изследователите Хенгчен Дай, Катрин Милкман и Джейсън Рийс я наричат „ефект на новото начало". Много по-лесно започваме промяна около естествените граници във времето: нова седмица, рожден ден, нов месец.

Утре е точно такава граница.

Не е нужно да чакате празничните светлини, за да си позволите нова глава. Началото на месеца е също толкова истинско, а до Нова година имате цели три месеца, в които можете вече да сте поели по пътя си, а не все още да чакате на старта.

И не говоря за голям обрат. Икигай никога не започва с революция. Започва с един честен въпрос и една малка, конкретна крачка. Например да си отделите един час само за себе си и да отговорите писмено на два въпроса: кое в живота ми вече не е мое и към какво ме тегли напоследък.

Един час. Не Нова година.